http://www.azcheta.com/
Потънах в погледа й. Не знаех какво в мен я привлича. Никога преди не се бях чувствал така. Срещнахме се на доста нетрадиционно място. В офиса ми. Не за друго нетрадиционно, а защото рядко там влизат точно такъв тип жени. От онези, след които уличните лампи се изкривяват като слънчогледи, а мъжете крият жените си от срам.
Не очаквах появата й и може би именно това ме изуми и смути. Не всеки ден жени като нея идваха при нас, камо ли да се заседят. Тя искреше, изпълнена с такъв ентусиазъм и жажда, които изглеждаха изключително изпълнени с някаква неопределена нужда. Първоначално се смутих, та кой съм аз за да й помагам? Та тя сигурно си има редица по-силни екземпляри, които с радост ще се втурнат да я спасяват. Но така или иначе тя нямаше нужда от спаспяване, а по-скоро от внимание. Всичко беше в моя полза, въпреки че едва ли някога съм го осъзнавал въобще. Може би пропуснах да спомена, че работя в книжарница. Именно заради това съм спокоен тип, не мисля, че вече нещо може да ме изненада. Може би защото тук работят 4-5 човека, винаги има кой да наглежда читателите-купувачи. Кой от кой по-странен, някои идват начумерени, нервни, търсещи нещо, в което да задушат гнева си. Други пък сякаш се лутат като умопомрачени, то не е този ред, онзи шкаф, този горе, ама не – тази долу. Просто не знаеш как да им угодиш, вероятно и те не знаят. Понякога има такива, които ме плашат...не знам дали търсят емоции или картинки, но те карат да замръзнеш, когато минат покрай теб и се надяваш да не се спрат точно в този миг. Има пък от онези, адски самоуверените, че това, което търсят напълно им приляга. А всеки от работещите тук знае, че просто такива хора имат нужда от промяна на нагласите за себе си. Съчувствам им, защото когато започнах работа тук и аз смятах, че ще постигна нещо по-бързо от другите. Мислех си, че съм специален, но за клиентите явно не беше така. Бях просто един от другите. Някои идваха, коментираха, чудеха се, но изглежда не можех да им помогна особено и те решаваха да опитат другаде. В такива моменти се чувствах толкова самотен и ненужен. Винаги съм смятал, че съм предопределен да променям и напътствам, може би затова не се отказвах да се надявам, че ще успея да променя все нечий живот. Ама и аз какви ли ги бръщолевя...сигурно е от застоелия въздух.
Тогава се появи тя. Може би нейната еротика бе така възбуждаща или пък огромните и кафяви лешникови очи. Може да е била и енергията, която стряскаше като огнено кълбо в първия миг. Изглеждаше с невероятно буден дух, затова се зачудих защо ли се спря точно на мен сред всички други!? Още по-малко не разбирах онази тъга, която можеше да лъха от толкова пълноценно същество като нея. Мислех си, че или аз съм сбъркан или някой е объркал нещо докато ме е планирал, но така или иначе не можех да схвана как точно съм грабнал вниманието й. Като цяло не съм нищо особено на външен вид. Даже някои биха ме нарекли посредствен. Добре де, понякога, ако човек се загледа достатъчно дълго ще забележи някои изключително сполучливи черти у мен, но нищо кой знае колко впечатляващо. Сигурен съм обаче че мога да направя някого щастлив. Да споделя своя свят с някого, така че да запълня празнините в сърцето му и да съживя деня му.
Когато тя ме докосна, целият потреперах. Никога преди не съм усещал такова докосване. Грациозно като клюн на майка лебед, тя сякаш знаеше, че съм специалният за нея. Или поне така се надявах.
Отговорът не почака дълго. Не знам как стана, но преди да се усетя тя вече ме беше взела под ръка на път за едно кафене на няколко преки оттук. Въпреки студа, нищо не можеше да ме изкара от транса, в който допирът на тази красива външно и вътрешно жена ме беше вкарал. Когато се намерих на масата до нея, не знаех какво ще последва. Смятах, че няма да съм нищо особено, просто един от мнозината, които тя е дарявала с временен жест на внимание и после забравяла, докато не го захвърли въобще. Оказа се, че греша.
Кога го разбрах? Когато тя за пръв път разгърна душата ми. Оставих се на нея. И тя се остави на мен. Усмихна се. Бях книгата на живота й.
